Летял бивол и кацнал на едни цигли.
Биволът литнал, циглите останали.
Ебати бивола, ебати циглите.
Песен
Открай време имам усещането, че скоро ще умра. Но смъртта не ме притеснява, не защото я заслужавам, а просто защото е едно от всички неща, които се случват. Или, както е казал поетът: „Ти не съществуваш смърт, ти жалък ритуал на моето познание”. Но понеже след смъртта си няма да присъствам видимо, редно е да се погрижа за някои и други неща, от които зависи по нататъшното ми невидимо присъствие. Писанията си не поверявам на близки, защото не обичам близките неща. Поверявам ги на едно мило момиче, на което нямам доверие, но затова пък е красиво. Така че, ако за в бъдеще някой се интересува от тях и от нея, да се обърне към М.. На всички останали обещавам среща.
Това е. Освен тези две неща друго нямам. Пък и да имам, то си е мое.
Досещам се за обвинението, че нагласата ми към смъртта не е оригинална, но аз съм се досетил за това преди вас. Вярно е, че много хора си задават въпроса за смъртта. Но много хора си задават какви ли не въпроси. Аз не съм просто един от тия с въпросите и трябва да ми ги позволите, първо, защото имам право на тях, второ, защото не можете да ми забраните и трето, защото не ме интересува, дали ще ми разрешите. Нещо повече: нищо не е в състояние да промени смъртта. Тя е постоянна величина за постоянни величини.
Толкова за смъртта, сега за себе си – мразя да говоря за другите.
Поданството ми не е важно.
Гражданството ми не е важно.
Адреса ми не е важен.
Телефонът не е важен.
Семейството не е важно.
Външността не е важна.
Характерът не е важен.
Вкусът не е важен.
Хобито не е важно.
Либидото не е важно.
Важното е, че пиша. И пиша добре. Поне по-добре от всички други. Някои ще ме обвинят за тези думи, но аз наистина мисля така. А какво другите мислят, не ме интересува. Изкуството не търпи мнения. То самото е мнение за себе си. Предимството му пред всичко останало е, че е изкуство.
Обикновено се прибирам сам по някоя тъмна улица, по която другите отдавна са се прибрали. Няма да описвам улицата, а само това, че прилича на тунел и е тъмна. Вървя и очаквам да се случи нещо. Все нещо трябва да се случи. Но нищо не се случва. А веднъж ето какво се случи. Вървя и очаквам да се случи нещо. Все нещо трябва да се случи. Отначало дочух тихи стъпки, след това по-силно и по-силно. Идваха срещу мен. Виждам силуета на жена. Жената беше сама и стъпките бяха сами. Ах тези мъже – сама жена в тъмното. Макар да й прилича. Следваше да се разминем. „Добра вечер” – казвам. Тя не отговаря и наистина се разминахме. Стори ми се неестествено и спирам. Обръщам се и извиквам по-силно: „Добра вечер”! „Мисля, че не се познаваме”, казва жената.
На това викам аз да очакваш да се случи нещо, а пък нищо да не се случи.
Следващият път, когато пак нищо не се случи, май беше със същата тази жена. Бях сам над някакъв град, който се намираше под някаква кръчма. Защо ли кръчмите ги строят все под градовете? Под кръчмата се побираха много… А пространството, между кръчмата и хората, се запълваше от мъже, жени, маси и столове,
пълни в празни бутилки,
скъсани любовни бележки,
повърнати вътрешности,
спукани презервативи,
малко кръв,
кичури отскубната коса,
кожени колани,
дамски превръзки с белези от зъби,
повиснали за шии примки,
смачкани и несмачкани цигарени и нецигарени пакети,
цигари и не цигари, и всичко друго. Най-отдолу беше пода, на който хората, кръчмата, града и всичко друго мислеха, че са стъпили. А това беше ПОД. Та както казах, бях над някакъв град, който се намираше над някаква кръчма и жената разправяше колко била щастлива, че мечтата й да работи като секретарка на АБВГД, е осъществена и заплащането надхвърлило очакванията й. Надхвърлила очакванията и цената на млякото, но тя вярвала в министрите, от които очаквала ново заплащане, което, от своя страна, да надхвърли очакванията. Накрая тя надхвърля и моите очаквания и казвам, че тези неща не ме интересуват. Иска да почерпя още едно. Поръчвам за нея едно, за мен две. Мъжът й не можел вече, а тя била млада, още й се искало. Много добре би било да намери някой любовник, за предпочитане млад и за предпочитане писател. Обичала да чете поезия, обичала да чете и други неща. Аз съм й приличал на писател. Искам да тръгна, но оставам докато се напие, иначе рискувам да тръгне и тя.
На това викам аз, да очакваш да се случи нещо, а пък нищо да не се случи.
След около една година пак я срещам в един мой текст. Още със завършването не бях доволен от него и както обикновено, в такива случаи на безсилие, го оставих да отлежи известно време. И когато сега случайно попадна в ръцете ми, я срещам, седнала на един стол по средата на стаята и текста. Китките й – вързани зад стола, а краката – за краката на стола. На очите има бяла превръзка. Аз седя до леглото, срещу нея. Искаш да се чукаме, нали, говорех аз. Добре, но преди това ти трябва да бъдеш силна разбираш ли трябва да се почувстваш силна по-силна от мене Толкова силна че да ме принудиш да те развържа Сега ще те ударя по едната страна Боли ли Трябва да станеш толкова силна че да не боли Сега ще ударя другата Не викай Помисли Точно така Помисли Ти си вързана вързана здраво трябва да осъзнаеш това да го да го осъзнаеш дотолкова че да няма значение какво от това че си вързана твоята свобода не е в ръцете ти не е и в краката ти трябва да разбереш в какво се състои свободата ти помисли освободи се и ще се чукаме много не само сега но преди това се освободи помисли ти си вързана аз не съм щетеудрямщетережа каквооттова помисликаквооттова тисивързанакаквооттова азнесъмкаквооттова щетебиякаквооттовадокогащетебияпомислидоридаумрештуккаквооттовапомислиакоумрешвързана помислипредидаумрешпомисли В момента съм по- силен защото не съм вързан но направи така че да стана по-слаб именно защото не съм вързан. Помисли Сега ще порежа лявото рамо Не викай Иисусе Няма смисъл ти не вярваш в нищо кучко
Развързах я и седнах на леглото. Тя запали цигара. Ръката й трепереше или не трепереше.
Ако аз бях вързания, щях да кажа това, което съм казвал винаги:
ПАДАНЕ
летиш
летиш
летиш
Хубаво е, каза тя.
Не е хубаво, защото…
Но въпреки това съм свободна.
Не си.
Искам да се чукаме!
Какво друго ни остава?
Това наричам аз, да очакваш да се случи нещо, а пък нищо да не се случи.
Преди да умра, на вратата се позвъни. Отворих и той влезе. Беше най-добрият ми приятел, но влезе. Много неща сме делили с него. И себе си понякога. Той често изчезваше. Изчезваше за седмица, две, че и месец. Никой не знаеше къде е, а само аз знаех, че ще се върне. Веднъж се върна на звънеца ми дванайсет часа през нощта или точно когато спях. Хайде! Къде? Говореше за някакви двеста километра, след които, според проучванията му, се намирали кръчми, по-хубави от местните. Не бях подготвен за път. И две курви, додаде той, които са навити да пътуват и хиляда. Това ме подготвя. Слизаме и в колата ме посрещат двете курви, за които навсякъде е разпространено характерното за тези животни название – кучета. И в мен остава предположението, че той им казва „курви”, сигурно защото са от женската разновидност на кучетата. Но това е само мое предположение.
На задната седалка седяха две огромни, женски колита, които отиваха на двеста километра от себе си, с него, който им викаше „курви”. Най-малко четири пъти спирахме, за да купим по двайсетина кебапчета за двете на задната седалка. Вземете милички, радваше се той, докато не изядете всичко, няма да тръгнем! Много си мил с нас, отговаряха те, от което не се разбираше, дали им е за пръв път. Вече по светло стигнахме до заветните кръчми и кучетата веднага си избраха една, аз и той само я бяхме чували. По-елегантните сервитьори се обърнаха първом към кучетата, които си поръчаха някакви сложни питиета, после удостоиха и нас с по една водка.
„Земният свят ми изглеждаше като дела на измъчен от страдания бог”, Ницше, казва едно от кучетата.
Добре звучи Ницше в муцуната на едно куче, казва той.
„Добродетел за тях е това, което прави скромен и питомен човека. Така те превръщат вълка в куче и самият човек в най-доброто домашно животно на човека.
А когато живеех при тях, аз живеех над тях. Заради това те ме намразиха.
Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.” Отново той, промърмори същото куче.
Стана интересно и дори тъжно. Радвам се, казвам, че във ваше лице мога да намеря събеседници по въпросите на изкуството. В разговорите с хората на такива теми обикновено мълча, понеже те не съществуват. Това е празнина в моята цялост, която винаги търси запълване, но уви, не намира. Сигурно пълнежа не съществува между хората.
Той не съществува и между кучетата, казва другото куче, този пълнеж, който аз наричам осъществена цел, въобще не съществува отсам чертата на живота.
Дълго говорих с кучетата на разбираем за мен език, а през това време, той говореше с някаква вдовица на техния си разбираем език. Накрая от любов към водката бе принуден да продаде кучетата на вдовицата. Бе доволен от себе си, аз бях доволен от кучетата.
След това несъществено отклонение, да се върна на момента, когато преди да умра, на вратата се позвъни. Отворих и той влезе. Беше най-добрият ми приятел, но влезе. Пиеше точно по четиринадесет кафета на ден и осмото кафе винаги пиеше в къщи. Направих осем кафета и седнах до него. По стените висят покривките, които толкова много обичам. Има нови покривки, има и стари покривки. Някои са толкова зацапани от мазни петна и птичи изпражнения, от обърнати пепелници и разлети кафета, че висят на стоманените си гвоздеи като антични реликви, обявени на търг. Прозорецът! Големият прозорец е винаги в траур. Той мрази пердетата толкова, колкото мрази и мен. По-точно той мрази едно единствено перде, това, което със сянката на дантелената си повърхност ме скриваше от него, преди да го откача (прозорец без перде) и преди да застеля с него масата, където то остана завинаги. И завинаги странно, смешно бяло, толкова бяло, точно толкова бяло, че като на никое друго бяло да му приличат осем кафета.
Но преди да умра, на вратата се позвъни. Отворих и той влезе. Беше най-добрият ми приятел, но влезе. Пиеше точно четиринадесет кафета на ден и осмото кафе винаги пиеше в къщи. Направих осем кафета и седнах до него.
Не мислиш ли, че това, което ни свързва, са общите интереси, каза той? Тоест, каза това, което винаги казваше, когато пиеше осмото си кафе.
Разбира се, че единствено това ни свързва, отговорих аз.
В скоро време ще има война, каза той. Тоест, каза това, което винаги казваше, когато пиеше осмото си кафе.
Разбира се, че единствено това ни свързва, отговорих аз.
Чувствам се добре, каза той. Тоест, каза това, което винаги казваше, когато пиеше осмото си кафе.
Разбира се, че единствено това ни свързва, отговорих аз.
След като преди да умра, на вратата се позвъни. След като отворих и той влезе. След като беше най-добрият ми приятел, но влезе. След като изпи осмото си кафе. След като каза каквото имаше да каже и след като си отиде, аз умрях. А след това на вратата се позвъни.
В този текст разсъждавам само върху онова, което интересува единствено мен. Оставам в съзнанието ви като МИГ. И съм доволен от това. Мигът не съществува в друго време, освен сега. А всичко, което не става сега, не е важно. Мигът е единственото, в което вярвам и така категорично сривам понятието „вяра”. Всяка мисъл и всяко действие са мигновена проява на съзнанието, с което мигът отрича тотално вечността,
защото всичко край морето е море,
то идва, за да си отиде,
отива си, за да се върне пак.
В разговора с кучетата споменавам за онази празнина в мен, породена от невъзможността да общувам с някого за изкуството. Но нима изкуството е дотам безсилно, че не е в състояние да запълни тази празнина от общуването ми със самото него? Не, тук вече възниква огромният въпрос, чийто отговор би запълнил празнината.
Изкуство и само изкуство имаме ние, за да не бъдем убити от истината. – Фридрих Ницше.
Но всичко това го казвам аз, не го казваш ти. – Франц Кафка.
В този свят творението е единствената възможност да поддържаме своя разсъдък и да бележим неговите лутания. – Албер Камю.
Морето те обичаше, но ти,
ти повече обичаше морето.
Иван Пейчев
Изкуството, това съм аз. – Росен Борисов.
